АЗ, АЗ, АЗ... А ДРУГИТЕ В СВЕТА НА 'аз' СЪЩЕСТВУВАТ ЛИ?

Предлагам да обсъдим следната грешка, която пречи на първо място за нормално общуване, а на второ, често ни разваля настроението.

Става дума за тази наша «способност», която може да се нарече «домисляне» или «четене на мисли».

Обикновена ситуация – нещо обяснявате, обяснявате и чувствате, че не ви разбират! Вие отново се впускате в обяснения, стараете се отново с други думи да донесете до събеседника мисълта си, но безрезултатно. Болка, обида, гласът е вече повишен до крясък – защо не ме разбират, това е толкова просто!

Просто, да, просто! Просто не ви чуват! Не, не може да се каже, че не слушат. Слушат, даже много внимателно, но само че не вас, а... себе си.

Защо себе си? Защото за да слушаш и чуваш другия, трябва, минимум да познаваш събеседника – да знаеш, какъв човек е, какъв характер има, как мисли, чувства, какви са интересите му, намеренията и какво движи поведението му.

Нека погледнем, какво става всъщност.

Представете си, че сте човек, който изпитва дискомфорт, когато закъснява, нали другият хаби личното си време в очакване на вас. Представихте ли си?

И ето ситуацията се променя, вие, както винаги, сте дошли на време, а събеседника, с който сте се разбрали за среща го няма. Човека закъснява, и вие си представяте, че той също трябва да чувства нещо подобно. Той идва и му е безразлично, че всъщност е «откраднал» времето ви, за него това не е важно, и съответно няма да придаде на това внимание. А и вашето състояние няма да разбере, защото ви приписва отношението си към закъснението. А на забележката ви може да реагира достатъчно бурно, предполагайки, че или не сте в настроение, или имате нещо лично против него.

И това е първата грешка на нашето неразбиране. Смисълът й е в това, че ние общуваме с човек, интуитивно представяйки си, че общуваме с такъв като нас. Подразбираме, че той мисли и чувства като нас, че интересите ни съвпадат и т.н.

А ето друг пример. Познавате колегата си като отговорен човек. За това няма да ви мине през главата, че той може да забрави нещо или да не го направи. Но така става, че той на време не е предал на някого нужните документи. Вие ще се възмущавате и едва ли ще чуете обясненията му. Нали в главата ви е образът му  на отговорен, значи, той трябваше да го направи! А ако образът му беше на безотговорен?

Колко често сте се обиждали на приятел, ако той по някаква причина не ви е идвал на помощ? Ако той изведнъж след ваша молба ви казва «Не», в душата ви всичко кипва: «Какъв приятел си!»   Ние общуваме с образа, а не с конкретния човек, който може да има своя лична неотложна работа.

И тогава втората грешка на вашето неразбиране ще е това, че общуваме не с конкретния човек (фактически, разбира се, с конкретния), а с образа на този човек. А от какво е направен този образ? От опита ни, представите ни, какъв той трябва да бъде и оценките на другите хора. Или събеседника общува не с вас, а с вашия образ и не ви чува.

Представете си света като голяма стая, в която сте само вие, вие и вие и образите-маски без чувства и мисли. Уютно ли ви е? Но нали ние именно такъв свят си представяме - еднообразен, предсказуем, нежив.

А ако кажете: «Не, този свят в бялата стая е жив и разнообразен». Но той не е обективен, ако общувате използвайки тези две грешки. В крайна сметка излиза, че изводите за мислите, чувствата и причините за поведение на вашите партньори по общуване най-често са грешни и предвзети.