Поколение жени с изкривени ценности



За новото поколение жени, които не виждат ценностите в семейството, майчинството, предаността, жертвеността и женствеността...

Замисляли ли сте се някога:
- Защо практически на всяка от нас е толкова тежко да бъде постоянно с децата?
- Защо постоянно ни се иска да избягаме от вкъщи?
- Защо заради излизане на вън сме готови да дадем децата на други хора за възпитание, на хора, които не познаваме?
- Защо повече ни вълнува модата и интригите, а не педагогиката и здравословното хранене?
- Защо семейството не заема главно място в живота ни?
- Защо нашето бъдеще и самореализация, нашите желания са по-важни от бъдещето на нашите деца?

Сега всички тези въпроси са тип риторични...
Ние не можем да бъдем щастливи майки, жени, домакини, съпруги... Ние не виждаме смисъл в това, да посветим колкото може повече време на децата, да печем сладки всеки ден, да носи поли и рокли, да гладим на мъжа си ризите, мислейки за неговата жизнена цел...
Ние не виждаме в това ценност, важност. Семейството, майчинството, предаността, жертвеността, женствеността... Всичко това се обезцени. Всичко изгуби смисъл.

Защо стана така?
Защо ние тичаме на работа, хвърляйки детето на година и половина -две при тази странна жена от детската градина? Все пак тя няма да го обича. Тя няма даже да се опита да види личността в това дете. Тя ще настоява, изисквайки от него да бъде като всички, защото има още 25 такива, и по друг начин с тях не става.

Някога отдавна, преди 30 години нашата майка също ни е давала на детска градина. На такава лелка. Малко странна. Но няма какво да се прави. Трябва да се ходи на работа. Само че практически всяка от нас тогава била на около годинка. И ние растяхме и се развивахме извън дома почти цялото това време... А ако бъдем по-точни, то за 21 години - 5 години детска градина, 11 години училище и 5 години университет. Цялото това време вкъщи сме били практически само вечер и понякога през уикенда. Ние постоянно някъде бързахме. Имахме работа - училище, уроци, контролни, допълнителни занимания, изпити, курсови, дипломна, работа, курсове...

На нас ни казваха - учи, иначе ще бъдеш домакиня!
И това звучеше като такава заплаха, че ни се искаше дейсвително да гризкаме със зъби гранита на науката. Все пак важното е да имаме червена диплома, добра работа и умопомрачителна кариера. Или поне да си намерим някаква работа, все пак трябва да се осигуряваме сами.

Колко често се събирахме на обяд цялото семейство? Само по празниците. Колко често мама ни чакаше след училище? Обикновено ние сами се прибирахме и се стопляхме обяд или обядвахме в стола. А вечер мама, изморена и озлобена от безкрайните неприятности в работата, се връщаше вкъщи. Тя не искаше нито да говори, нито да яде. Тя ни питаше за оценките (ако не забрави), проверяваше ни домашните набързо и изпращаше всички да спят.

Нашите родители не ни познаваха...
Те не знаеха нищо за нашия вътрешен свят, за нашите мечти и стремежи. Те реагираха само на лошото, защото да реагират на доброто те нямаха време.

Ние също не ги познавахме. А и не можехме да ги опознаем, защото нямахме време за дълги разговори, за летен отдих на палатка до реката, за съвместни игри или четене, за семейно излизане на театър или в парка през уикенда..

И така ние растяхме... Така развивахме в себе си някакви идеи и представи за бъдещето, за живота, за жизнените цели и идеи.

И в нашите умове бе отделено много незначително място за семейството. Точно такова, каквото видяхме ние в нашите семейства.

Все пак за да се занимаваме дълго с детето, да играем с него, трябва да обичаме да го правим.

За да печем корабийки и да готвим много разнообразна храна всеки ден, трябва да обичаме да го правим.

За да отделяме време за вкъщи - да украсяваме, да подреждаме, да подобряваме, да създаваме уютна атмосфера, трябва да обичаме да го правим.

За да искаме да живеем за целите и идеите на мъжа си, да се притесняваме за него и неговото бъдеще, трябва... да обичаме мъжа си, а не само себе си до него.

Главния учител в живота
На всичко това майката учи дъщеря си. Тя е нейният първи и най-важен учител. тя й дава ориентири в живота. Тя я учи да обича... своята женска мисия. Тя й обяснява за важността да бъде жена и майка. Тя я учи да обича.

И ако дъщерята практически не вижда майка си, а ако я види, то не вдъхновяваща за семейно щастие, то как тя самата да го придобие?!

Ние сме били обречени да изгубим своята чистота и любов, защото нас ни учиха само как да правим кариера. Нас ни учиха, че думата "успех" има значение само извън вкъщи.
А после ние тихо плачем поради разрушения брак (който не е първи), над отчуждеността на децата и някакви странни усещания, че някой някога ни е излъгал.

Но изход винаги има!
Изходът е да се учим. Да се учим да бъдем майки, жени, домакини, съпруги. По малко и по лека... Да се учим да виждаме всичко с други очи. С женски, добри, любящи...
Да се учим да обичаме. Да се учим да мислим не за работа в по-голямата част от деня, а за семейството си. Да се учим да ценим семейството, мъжа си, децата си. Да им служим, помагаме да станат по-добри, съгряти от нашата любов.

Ние трябва да се учим да се усмихваме на децата и мъжа, да ги прегръщаме по-често. Ние трябва да погледнем по-дълбоко и да разберем, че ние не просто отглеждаме човек, ние оформяме неговия вътрешен свят, неговото светоусещане, неговите жизнени принципи. Много от това, което децата получат в детствотото ще ги следва цял живот.
И ние трябва да направим блестяща кариера на майка и жена. И ако ние даже не пробваме да минем по тази кариерна стъпбица, разочарованието ще стане неотменна част от нашата старост. Защото изпуснатите възможности и отвергната отговорност дават много горчиви плодове в бъдеще.

И важно е да помним, че всичко дава своите плодове в свое време. Какви ще бъдат? Много зависи от нас. От нашия жизнен вектор, от ценностите, които носим в този свят... в света на своето семейство.