СКЛОННОСТТА ДА ПРИЕМАМЕ ВСИЧКО ЛИЧНО

 

 

Ето още една от главните грешки, които не ни дават възможност да бъдем щастливи. И тази грешка на мисленето силно удря по самооценката ни.

Ще разгледаме три аспекта на тази склонност:
 

- лична отговорност за всичко ставащо

- мнителност, подозрителност

- склонност да приемаме всичко лично

 

Как да определим границите на личната отговорност

  
Някога замисляли ли сте се – къде се намират рамките на вашата лична отговорност?

Лошото настроение на началника – ваша ли е отговорност? А лошата работа на транспорта? Болен от грип член на семейството? Закъснение на детето за училище?

Та къде са границите на нашето влияние?

Ако нещо правите против волята си, значи това е изгодно за някого. И за да отговорите на въпроса за границите на влиянието си, нека първо да изясним – на кой и защо е изгодно да имате лична отговорност за всичко?

 Първите, за които това е най-изгодно са тези, които не искат да взимат отговорността за живота си, за които е удоволствие да остават вечни деца, да се оплакват, страдат. Много по-лесно и просто е да обвинявате другите за настроението си, за болестите си, за неуспехите си без чувство за вина. И колко е приятно, че има краен, който взима върху себе си тази отговорност!

 

Вие, взимащият върху себе си отговорността за всичко, което се случва с хората, просто сте подарък за тях! Само че замисляли ли сте се, ще ви уважават ли за това? Не става ли така, че просто не ви уважават, а още си позволяват да ви повишат глас, да ви пренабрегват? Така сте удобни за тези, които прехвърлят върху вас отговорността за живота си.


Но кой създава такива потребители?
 

Вашата лична отговорност не е в бедите на другите хора. Вашата отговорност е в това, че потакавате в несамостоятелността, а понякога просто не им позволявате най-накрая да пораснат.

 

Укорявате се, че по ваша вина детето е закъсня за училище? А не е ли това целенасочено възпитание на човек, който после ще вини околните? Може би все пак е по-лесно още сега да възпитавате самостоятелно дете, отговарящо за постъпките и неуспехите? Може би изходът ще е да научите детето да става с будилник, да престанете да го контролирате – станал ли е или не? Задачата ви тук е не да прехвърлите отговорността, а да помогнете да се намери решение, детето да може само да вземе отговорността за себе си. И важното – да не осъждате нито него, нито себе си, ако веднъж се е успало. Нека това стане урок за него, че това е неговата зона на отговорност.
 

На кой още е изгодно, да взимате върху себе си отговорността за ставащото? На държавата ни, по-скоро на хората, които стоят на власт. За всяка власт е изгодно да има за подчинен неспособен да мисли гражданин. «Войничета», които постоянно изпитват чувство за вина, по-лесно се управляват.

 

А още това е изгодно за всички, които казват: «длъжен си!» в семейството, обществото, на работа чрез статуса. Защото е по-лесно да се изисква от другите, отколкото нещо да направят сами или организират. И действието пак идва през чувството за вина. Това е твоя отговорност, за това ти си виновен.

И отново, къде са границите на нашата лична отговорност? Замислете се над думата «лична». За какво лично отговаряте? Да, за това, което вие лично правите, виждате, чувате и чувствате.  

 

Дали сте дума и не сте я сдържали – лична отговорност. Помислили сте за някой лошо – лична отговорност за мислите си. Споделяте с другите негатив, преразказвате слухове – ваша лична отговорност за негативното настроение на околните, тъй като със своите разкази го и създавате. Но при това другите също отговарят за това, че са поддържали негативното състояние и го предават на другите.
 

Не можете да отговаряте за другите, но сте отговорни за мислите си и възприятието си. Не сте причина за всички събития по света, но от насоката на мислите ви зависят всички събития по света.

Как да разбираме това?
 

Не можете да отговаряте за лошото настроение на човек, но ако поддържате лошото му настроение, сами сте се «заразили» и предали на другите – това е ваша отговорност.
 

Но ако някой сега ви каже: не, ти отговаряш за това и ето това - това, което не ви касае лично, попитайте се: каква лична изгода ще получи той, ако не вземете отговорност върху себе си?
 

За да разберете, лично ваша ли е отговорността, напишете списък – за какво, според вас, отговаряте. А нататък по всеки пункт от списъка ви отговорете на въпросите:

- За кой е изгодна моята лична отговорност?

- С какво ми е изгодна тази отговорност?

- От кого снемам отговорността си, взимайки я върху себе си?

- Какво мога да направя за да не взимам върху себе си тази «лична» отговорност?

- Ако това е все пак моя лична отговорност, как трябва да действам, за да не изпитвам чувство за вина и други негативни чувства?

 

Да разгледаме с пример, кога взимате върху себе си отговорността за това, че детето ви може да закъснее за училище:

- За кого е изгодна моята лична отговорност?

За моето дете, то може напълно да разчита на мен и да не взима отговорност за това, че може да се успи. А ако се успи то може да ме обвини, че не съм го събудила.

- С какво ми е изгодна тази отговорност?

Чувствам се грижовна майка, от която се нуждае детето ми. Чувствам своята необходимост.

- От кого снемам отговорността, взимайки я върху себе си?

От детето си.

- Какво мога да направя, за да не вземам върху себе си «лична» отговорност?

Научете детето си да става с будилник, обяснете му, че така проявява самостоятелност. Разберете – кого възпитавате – растяща личност или зависим човек и вечно дете.

- Ако това е все пак моя лична отговорност, как трябва да действам, за да не изпитвам чувство на вина и други негативни чувства?

Моя лична отговорност е да възпитам не мамино синче, а човек, способен да взема отговорността за живота си.

Винаги, когато вземате върху себе си отговорността, задавайте подобни въпроси, намирайте отговори и не се претоварвайте с безсмислени задължения и чувство за вина.

  НО! Важно е да не прекалим, а да съхраним баланс за да не прехвърлим отговорността на другите за мислите си, постъпките, за това, какво и как вие виждате, чувате и чувствате.

Другата крайност започва от мислълта: «аз не съм виновен, не отговарям за това». Разбира се, достатъчно трудно е да се оцени, за какви събития да взимаме отговорността върху себе си, а за кои – не. Но е много лесно да се изгуби баланс, ако постоянно се допуска, че не вие сте причина за събитията.

Следващото, на което искам да обърна вниманието ви, е качеството мнителност и подозрителност.

Ще дам пример от личния си живот. Когато работих в частна фирма, имах шефка, която много страдаше от същата тази мнителност. Постоянно й се струваше, че когато излиза от кабинета, веднага започват да я обсъждат. Най-учудващото е, че от начало това изобщо не ни минаваше през ума.

Разговорите ни изобщо не бяха за нея, имахме достатъчно за обсъждане. Но постоянните й провокиращи въпроси към всеки от нас – за какво говорим, обсъждаме ли личния й живот и т.н. постепенно доведоха до това, че екипа започна да обсъжда поведението й, личните качества, а най-важното – подозрителността й. В крайна сметка се изгради огромна пропаст между екипа и ръководителя.
 

Някои хора са така сигурни, че околните ги смятат за по-лоши отколото са всъщност, че личността им става постоянна тема за общуване. Защо?
 

Всички сме родом от детството и корените на това качество се намират именно там. Възможно родителите са имали изисквания, на които не са съответствали, рядко са ги хвалили, често са им посочвали грешките. Това може да е достатъчно за да възникне в зародиш такава черта като мнителност.
 

Особено разцъфва това качество, когато се придобива негативен опит, такъв като предателство, загубено доверие, интриги. Тук всъщност се развива мания за преследване, вече не вярваш на всички и на никой.
 

Мнителността е пряко следствие за неприемане на себе си. Човек може да мечтае само за това, доколко е велик, но някъде вътре в него е сигурността за това, че той не представлява нищо и постоянно търси подтвърждение за това. Изгодата за това «търсене» е съхраняване на своята представа за себе си и оправдание за несъответствието на този образ – недооценяват ме. Това дава възможността да обвиняваме другите за своите неуспехи.
 

Ако смятате, че мнителността ви е присъща, нека поговорим за това как да работим с това качество. Първо, какво е необходимо – в кои случаи мнителността е основателна, а в кои измислена. Това навярно е най-сложно, защото всички случаи изглеждат първоначално справедливи.


Размишлявайте над въпросите:

- Действително ли за вас и действията ви говорят постоянно?

- Какво значи постоянно?

- Нима другите хора нямат свои проблеми и други теми за разговор?

- Смятате себе си за център на вселената?

- Колко процента време от общуването самите вие обсъждате другите? 50%, 100%?

- Каква тема за вас е по-привлекателна – обсъждане на другите или разговори за вас, любимия?

Представете си океан. Всяка капка от този океан е човек. А сега помислете, ако някой говори или прави нещо не много добро по отношение на вас, това може ли някак да ви повлияе? Ще станете ли от това по-лоши? Ще станете ли такъв, за какъвто ви мислят другите? Нима сте им дали правото да управляват вас и живота ви? На кого повече вярвате относно себе си – на себе си или на някой друг, който възможно не ви познава добре, или още по-лошо – говори за вас нарочно?

Може да възразите: «Но другите могат да заемат позиция на говорещи за вас нелицеприятно». Помислете, до колко може да се вярва на хора, които приемат подобна информация, без да проверят фактите? Това е образът им на живот – да приемат нечие субективно мнение без да проверят фактите, без да имат свое мнение.

В живота ви е имало моменти, когато сте били безупречни. Спомнете си ги и поддържайте в себе си мисълта за това, че освен вас самите никой не може да ви съди и обвинява и че това става само поради тяхната субективна представа.

Често на мнителността не могат да противостоят даже много силни хора. Но до какво довежда това? Крайната мнителност е вече параноя.

НИКОЙ НЕ Е В СЪСТОЯНИЕ ДА МИ НАВРЕДИ АКО АЗ НЕ ГО ИСКАМ.

АКО СЕ ПОДДАВАМ НА ПРОВОКАЦИИ – ТОВА Е МОЙ ЛИЧЕН ИЗБОР.


  Препишете този текст и го сложете на видно за вас място.

 

Няма смисъл да виждате враг във всеки срещнат, повечето хора са заети със свои проблеми и не ги интересуват другите. Отговорете си:

- Какво ви интересува повече – вашия живот и проблеми или всички останали хора, техния живот и проблеми?

След вашия живот, може би, но не и преди това. И така за всеки, ако не сте светия.
 

И така, когато «змията» на мнителността ви ухапе, направете следните действия, за да не потънете в негатив.

  • Попитайте се:

— Действително ли хората нямат друго по-добро занимание отколкото да обсъждат именно мен?

— Действително ли съм направил нещо такова, което е достойно за обсъждане от другите?

— Може ли нечие субективно мнение да повлияе на мен, живота ми, постъпките ми, мислите и чувствата?

Ако отговора е положителен, задайте си още един въпрос:

— Защо доброволно дадох правото на този човек да се разпорежда с живота ми? Чий е този живот – мой или негов?

  • Повторете наум няколко пъти фразата:

НИКОЙ НЕ Е В СИЛИТЕ СИ ДА МИ НАВРЕДИ, АКО АЗ НЕ ИСКАМ ТОВА

Веднъж чух тази фраза: «Отпуснете се, Вселената не знае за вашето съществуване» и бях възторжена. Защо - защото другите (Вселената) общо взето не се интересуват лично от вас. Всеки е загрижен за своите проблеми и успехи, и на другите гледат само през тази призма. Та защо да се напрягаме, да се страхуваме от чуждото мнение? Живейте и се радвайте, оставайте верни на себе си. Какъв  е смисълът да доказваш на другите, че си по-добър? Ако има такава потребност, по-добре го докажи на себе си. Нали Вселената не се знае за съществуването ти!


Вашето духовно здраве е залог за щастието ви. И то е във ваши ръце.

 

Ако попитате мъж: «Къде купихте тези кюфтета?» - той със сигурност ще ви покаже мястото, където са били купени. Но ако този въпрос зададете на жена, то, най-вероятно ще последва въпроса: «Защо? Не са вкусни ли?»

Какво стана? Жената възприе абсолютно невинен въпрос като скрит намек за нейните домакински способности.
Но не правете прибързани изводи, че тази склонност е присъща само за жените. Ако кажем на мъж, че хобито му заема прекалено много време, реакцията най-вероятно ще е бурна, защото той ще го приема като лична претенция – «ти се занимаваш с глупости».

Друг пример: жена на мъж: «Преди малко сложих на масата тенджера. Къде е тя?» Мъжът, възприемайки като упрек това, че я е прибрал: «Седнахме да обядваме, а тя заема много място на масата». В този въпрос нямаше упрек, жената само се интересуваше къде е тенджерата, за да сложи на всеки супа и напълно би я удовлетворил отговор с точното място на местонахождението й. На прекия въпрос не бе даден пряк отговор. Мъжът започна да се оправдава, защо е направил това.

Между другото, преките отговори винаги «разреждат» разгорещената обстановка, сложните или косвени – обратното, способстват увеличение на разгорещяването. При това отговарящи непряко се възприема за неуверен човек, с това давайки възможност на питащия да изпусне раздражението, ако то присъства.

Склоността всичко да се приема лично означава изтълкуване на всички значения, въпроси и поведение на околните като нападение на човешкото достойнство, на способностите, сферата на дейност и т.н.

Представете си, че минавате покрай непонзати младежи и изведнъж един от тях започва да се смее. Каква ще е реакцията ви?

Най-често смехът се приема лично. Човек предполага, че един от младежите е казал нещо за вас, което е разсмяло другия.

Но тази ситуация може да има и друг сюжет. Приятелят е разказал на спътника си виц, който го е разсмял. И смехът му няма никакво отношения към вас.

Как реагирате на безобидния въпрос: «Как сте?» Най-вероятно, ако в този момент всичко е наред, действително ще ви се стори безобиден. А ако имате черен период? Въпроса може да ви доведе до шок: «О Боже той знае, че ми е зле! Как смее в тази сложна ситуация да ми задава подобни въпроси!» Аз, разибра се, утрирам, но всичо е някъде близко.

Излиза закономерността, че винаги, когато човек е уязвим, когато е несамодостатъчен, когато има за себе си «скъпия и любим» отрицателно мнение, именно тогава се включва механизма за приемане на всичко лично. Подчертавам думата «всичко», тъй като има моменти, когато действително има място скрита обида.

 

Как изглежда това от страни? Постоянни оправдания – когато трябва и не трябва. И, като следствие, възприемаме човека като обиждащ се на всичко, вечно оправдаващ се, неуверен в себе си.

При това ако човек вижда обида там, където я няма, той действително ще изпита истинска неподправена болка.  Възниква състояние на обида, понякога прехождаща в гняв.

 

Нека разгледаме  още един пример:

В приятелски разговор абсолютно случайно е била хвърлена фраза, която не носи никакъв скрит смисъл, а човека се обиди. Повече от това – престана да разговаря с «обиждащия», започна да избягва срещи, говори за него нелицеприятно.
 

Всяко напомняне за «обиждащия» сега ще предизвиква в него състояние на гняв, ще си спомня всички мислени и немислени обиди, за които е имало място при взаимодействието с този човек и които са имали място «в главата» на обидения.
 

Губят се огромни усилия за търсене на потенциални проблеми, които или не съществуват или не са толкова тежки.
 

Вътре се включва борба, разговори-упреци с обиждащия, където обидения е в двете роли. Всички тези вътрешни диалози – са празна загуба на време и емоции. Те изтощават силите, образува се дълбока пропаст между сега вече бившите приятели.

Нататък става ограничаване на възможностите. Човек вече не може обективно да погледне на ставащото и да намери решение за този проблем.
 

Много добре е показан близък на този случай в филма «Дневникът на Бриджит Джонс». Бриджит не получи покана от приятелката си за парти (тя просто не стигна до нея), и реши, че нарочно я игнорират. Спомняте ли си? Колко много премисляше тя!
 

За нагледност нека още веднъж дадем примери за неконструктивни мисли:

- «Той каза, че е изморен. Всъщност имаше предвид, че не иска да общува с мен!»
- Петгодишно дете плаче, защото не получи играчката, която много искаше. Мама решава: «Той нарочно ме ядосва!»

- Мъж чу част от разговор на жена си по телефона: «.. той се държи като идиот...» и решава: «Ето оплаква се от мен на приятелки!». После се «нахвърля» на жена си, обвинявайки я, че го обсъжда с приятелки, въпреки че ставаше дума за друг човек.

- Четиринадесет годишен младеж рязко спира баща си, когато последният не за първи път  се опитва да го контролира. Този път детето отстоява правата си за личен живот, а бащата решава: «Отгледах грубиян и неблагодарен човек!»

 

Описахме проблема, а въпросът остава: «А какво да правим?»

Ето сега ще се заемем с това.

Приемането лично често възниква като машинална реакция. А машиналната реакция бива правилна и невярна.

Мъж се връща от работа в ядосано състояние и прави забележки на жена си, например поради оставена светната лампа в банята. Машиналната реакция на жената: «Той винаги е недоволен от мен, винаги намира за какво да се заяде!»

Два варианта за развитие на събитията:

- Първият – да пита мъжа с участие: «Днес беше тежък ден?», без да приема състоянието му лично

- Вторият – да го приеме лично, да се обиди и отговори остро и да довете всичко до караница.
 

Кое предпочитате?

Първото, което трябва да се направи, е да се научите да отличавате правилната реакция от грешната.

А за това е необходимо да спрем първата реакция и да помислим: «Защо мисля, че този удар е предназначен за мен?» Отговори: «Така чувствам» или «Просто знам», - не подхождат. Ако настоявате на това, то първо анализирайте чувствата и мислите си: кое фактически е било казано или направено, в какво състояние са се намирали двамата. Точните думи, точните действия, изначалните състояния.

Ако вие все пак сте решили, че ударът е предназначен за вас, задайте пряк въпрос. Той може да е различен, в зависимост от ситуацията. «Какво искате да кажете с това?» или «Какво предизвика вашето поведение?» или «Ако правилно съм разбрал....». Благодарение на подобни въпроси може в самото начало да разрешите всевъзможни проблеми.

Пример: жена към мъжа: «Преди малко сложих на масата тенджера. Къде е тя?» Мъжът: «Преместих я на другата маса». А ако беше възникнал въпроса: «Защо?» тогава можеше да се обясни причината, която би станала естествено допълнение, а не оправдание.

Разгледахме случаи, когато въпроса или действието бе неоправдано възприето лично. Но има случаи, когато обиждат преднамерено, при това незаслужено. Човек се сърди и това е естествено. В този случай е полезно да зададем въпроса: «И какво нататък? Да обидя, да ударя, да игнорирам, да се усмихна?» Общо взето е нужно да формулираме няколко алтернативни реакции. При това задачата е да ги измислим възможно повече. А после да изберем една от най-енергоспестяващите.

А ако тази обида се повтаря няколко пъти? Каква цел преследва обиждащият? Е, разбира се, да ви изнерви! Та защо да му доставяме такова удоволствие?

Попитайте се: «Какво преимущество ще получите ако признаете нанесената ви обида като обида?» Ако няма никакви явни предимства, то няма смисъл да го приемаме кат обида. Няма смисъл да играем една игра и да се обиждаме.

На един мой познат по някакъв незначителен случай казали: «Така се държат само идиоти!» С което той моментално се съгласил: «Да, аз съм идиот. Даже имам бележка». Конфликт нямаше и темата беше затворена.

Ако са ви омръзнали забележките по повод теглото, ръста, гласа и т.н., това, което смятате за неидеално у вас, може предварително да измислите и приготвите отговор. Задължително доброжелателно, без агресия, за да не предизвикате по-нататъшни пререкания.