Забравени истини

Живеем в свят, изпълнен с митове и илюзии , и този митичен илюзионен свят управлява нашия живот, а ние покорно следваме изискванията му, без да си правим труда да се замислим: а правдиви ли са тези митове? И задължени ли сме да ги следваме?

Ето ви един прост пример: известната фраза за това, че «геният и злодейството са две несъвместими неща». Спомнете си, колко пъти вашите учители са я цитирали, давали са я за пример, внушавайки ви, че злодеят не може да е гений, а геният, съответно – злодей. Не си ли спомняте? Спомнете си тогава всички свои училищни учебници. Нима поне за един виден учен или писател е била написана поне една лоша дума? Не, всички те са ангели в плът, чудесни, добри,  порядъчни, обичали своите близки и никому не правели зло. Е, а как може да бъде иначе, все пак те са гении. Просто гениите – те са също такива хора, както и ние с вас, и точно така могат да постъпват и добре, и зле. И не следва да си мислим, че гениите могат да постъпват само на «шест плюс».

Спрете се, приятели мои, спрете се за секунда и помислете: кой ви каза, че гениите казват само истината? Кой ви внуши, че геният може да бъде не прав? Да, може да не се съгласим с това, че гениалният математик едва ли греши, разсъждавайки за математически материи, но нима той не може да сбърка, изказвайки се на теми за музиката, литературата, биологията или живота изобщо? Разбира се! И гениалният математик, нямайки предвид нещо лошо, публично заявява, че накой си роман на някой автор – е книга на всички времена и народи. И какво? В наше време – почти нищо. А във времената, когато ние сме расли и учили, това изказване вдигали като знаме, цитирали и се ръководили от него като безспорна истина. Е как, геният е казал, а гениите не бъркат.

Та защо позволяваме на дилетантските изказвания да управляват живота ни, да формират мисленето ни? Замислете се за това.

Да минем напред и да вземем още по-прост пример. Главното предназначение на жената е майчинството. Позната фраза, нали? И не само позната, а вбита в главите ни още от ранно детство. И какво в резултат имат жените? Страшен комплекс за собствена ненужност, непълноценност, безполезност в тези случаи, ако майчинството по някакви причини не се е състояло. Е как иначе, казали са ни, че това е главното предназначение, а щом ние не сме го изпълнили, значи, напразно сме живяли. И се започва! Депресии, опити да се забременее по всякакъв начин, многолетно мъчително и нерядко опасно за здравето лечение от безплодие, стремеж да се омъжиш за който и да е, само и само да имаш дете, осиновяване, изкуствено оплождане. Всичко това е прекрасно, ако жената наистина иска дете и е готова заради това, то да се роди да мине през всякакви жертви. А ако тя не го иска? Е, просто не го иска – и това е? Тогава в нея се заражда комплекс за непълноценност и собствена вина за това, че тя не съответства на идеала, нормата. В нормата всяка жена трябва да се стреми към майчинство, а идеала – това е жената-майка.  Така са ни внушили. А ние сме позволили да ни го внушат, и за това ако жената не съответства на нормата или идеала, тя се смята за ущърбна със всички изтичащи оттук последствия, чак до психични разтройства.

А сега си предствете, какво чудесно, добро, уравновесено, обичащо живота и хората дете ще порасне при майка, която, всъщност, не го е искала и го е родила само за това, никой да не я упрекне в несъотвествие с идеала, която е родила детето не за да му даде живот, а изключително за решаване на собствените си  проблеми за адаптация в социума, диктуващ й определени норми на поведение в живота. Но, позволете, а кой е казал, че майчинството е главно предназначение и следва непременно да се изпълни? Покажете ми този човек, и аз с удоволствие ще поспоря с него. Природата е създала човека – същество прекалено сложно. Човешкият организъм е творение с наистина висока степен на точност, тънкост, организираност. Тези, които не са запознати с анатомията и физиологията, до край не могат да разберат това. Човешкият мозък – това е просто нещо невероятно! Над тайните на човешкия организъм учените си удрят главите хилядолетия наред, и до сега множество от тези тайни така и остават неразгадани, а това означава, че съвременното ниво на науката и познанията все още не е на тази висота, на която се намира природата, създала човешките същества. Можем ли ние, имайки предвид казаното, да утвърждаваме, че природата е глупава и постоянно прави грешки? Възможно е, но за всеки случай, на днешен ден ние с вас не сме по-умни от нея. А именно природата създава достатъчно голямо число жени безплодни. Как може да става това, ако майчинството е главното предназначение? Природата нищо не прави «просто така», за всяко нейно проявление има смисъл, и ако на света се появяват безплодни жени – това също има смисъл, това е нужно за нещо. И тези жени са нужни на света за нещо друго, а не за продължаване на рода. По този начин, ние стигаме до извода, че жените са предназначени и за други цели, освен за раждане на деца и тези цели са не по-малко важни както за природата, така и за цивилизацията. А думите за задължителното майчинство – са просто мит, с който векове ни мътят главите, но той, за огромно съжаление, кара много жени, а и мъже, да действат въпреки собствените си желания и възможности, той ги задушава, не ни оставя свободно да дишаме, довежда ни до психически травми, депресии, а в най-тежките случаи – до самоубийство. Вие само се замислете, колко чудовищно звучи това: митът управлява човека дотолкова, че може да го накара да се лиши от живота си.

И накрая, най-обикновен и познат за всички пример. Имам предвид модата за определен тип външност. Прави широки рамене, тесни бедра, дълги крака. Позната картинка? Разбира се, мечтата за всяка жена, образа на модел. Богатите или желаещи да иглеждат успешни мъже се стараят именно с такива «модели» да се показват на публични места. Ние искренно смятаме, че тази външност е нещо красиво. Но, замислете се, какво означава този еталон на красота, който нашите нещастни жени гонят, изтощавайки организма си с всякакви диети, хапчета за отслабване и изморявайки тялото си във фитнес залите? Нека да повторя: прави широки рамене, тесни бедра, дълги крака. Не ви ли напомня за нещо? Е, разбира се, това е мъжкото телосложение. Абсолютно мъжко и съвършено не женско. И, между другото, не предназначено за раждане на деца. И така, на кой му дойде наум да ни накара да смятаме за красива жена, приличаща на мъж и не приспособена (тесни бедра!) за продължаване на рода? Отговорът е прост: на моделиерите. Както е известно, дрехите най-добре изглеждат на закачалка, а правите рамене и отсътствето на бедра най-много доближават фигурата именно до нея. Не искам да засягам такава деликатна тема, като сексуалната ориентация, водеща в света на моделиерите, но аналогиите се налагат сами. Те разработват модели, които най-добре седят на жени, съответстващи на техните, моделиерите, представи за прекрасното. За демонстрация на тези модели се избират момичета от съответния тип, и този типаж става за всички нас еталон за красота. Ние трябва да станем такива, иначе няма да можем да носим рокли на Версаче или дънки на Карден. Митът за това, че красиви са само дългокраките, теснобедри, широкоплещи момичета, съвършено ни обърка главите и ни накара да унищожим собственото си здраве. Спрете се! Природата ни е създала по определен начин, вие сте такива каквито сте и не сте задължени да приличате на който и да е или да съответсвате на наложените идеали, защото идеали няма изобщо, все пак това е мит, това е измислица. Това, което ви се приподнася като идеал, е нещо не по-различно като проявяването на нечий личен вкис, не повече. Лични вкусове има всеки човек, и какво, вие ще се стремите да съотстветствате на милиардите различни идеали в съотстветсвие с числото на жителите на планетата? Абсурд! Вдигнете се над митовете, с които е изпълнен нашият повседневен живот, отърсете тези митове от раменете си, не им позволявайте да висят на вас като тежки гири и да ви диктуват, как да живеете, какво да носите и как да изглеждате…

Предлагам ви да направите едно много просто упражнение. Само че ви моля да сте пределно честни със себе си. Никой няма да прочете написаното, но това упражнение е нужно, за да можете да минете напред. Запишете, какво най-много ви се иска да направите днес. След това се запитайте: за какво, защо? За какво ми е нужно това. Запишете отговора. И отново се запитайте за какво? И така до логически край. Не се спирайте на половината път, не се залъгвайте с това, че отговора е очевиден и окончателен, отново се запитайте: за какво? Ще ви дам пример, за да стане ясно. Момиче иска по всякакъв начин да подобри своята външност. Това желание на много от нас ни се струва съвършено естествено и няма нужда от обяснения. Питаме: за какво? Отговорът: за да се хареса на мъжете. За какво? За да има много поклонници. За какво? За да си избере най-подходящия мъж. Какъв точно? Богат и красив. За какво? За да не й е противно да спи с него и от нищо да няма нужда, да има възможност да не работи и да си купува красиви неща, да живее в красива къща и да се вози на скъп автомобил. И отново изглежда, че това е логичен извод, все пак това е толкова естествено: да се стремим към всичко казано дотук. Но ние не се спираме и продължаваме: за какво? Защо да не работи за да има всичко това? Защото,…е? Защото какво? И тук настъпва моментът, когато ще е необходима вашата честност, цялата сила на духа, защото от този момент отговорите няма да са от най-приятните. Попитайте себе си, каква е разликата, в красива къща ли ще живеете или в обикновен стандартен апартамент. Каква е разликата, каква кола ще карате? Каква изобщо е разликата, на кола ли ще се возите или с метрото? Каква е разликата, колко струва роклята, която сте облекли, десет хиляди долара или хиляда лева? Разлика има, и тя лежи дълбоко във вашето подсъзние - трябва да извадите от там честен отговор. Например: момичето наистина иска да й се възхищават и да й завиждат приятелките. За какво? Защо иска това? Може би тя чувства недостатъчно внимание към себе си? Може би, не й стига любов, дружеско съпреживяване? Тя е отблъсната от приятелка или мъж, и сега се стреми да докаже, че тя е по-добра от тях, защото е влязла в кръга на избраните и води красив живот? Или тя по някакъв начин се опитва да докаже на целия свят и на себе си най-вече, че тя не е по-лоша от другите, че може да завоюва определен статус. Вариантите са много. При това тя забравя, че достига всичко това не благодарение на собствени заслуги, талант, упорен труд, а изключително за сметка на този, който дава парите. Да минем напред. Аз искам красив живот, заявява това момиче. Защо? За какво? За да получа удоволствие от живота, за да ми бъде лесно и приятно. Защо? За какво е нужно това? Каква е разликата, получаваш ли удоволствие от живота или не, лесно ли ти е или трудно? И още един превъзходен въпрос: защо такъв живот задължително донася удоволствие? Какво има в това момиче, в нейната душа, в нейното съзнание такова, че да я кара да изпитва удоволствие от скъпите дрехи, украшения и коли? Защо за нея има значение, къде и как да празнува рождения си ден, на средиземноморска яхта сред милионери или в скромно кафене с приятели? За всичко си има причина, и тази причина е вътре в нас. Намерете я. Стигнете до логически извод.

Разбрахте общата идея. Ако ви е интересно, можете да правите това упражнение вкъщи, на спирката или в градския транспорт. Със сигурност много от вас са успели да се усъмнят в това, че техните стремежи имат смисъл. И това е правилно. Ако както следва се замислите, огромно количество от това, към което сме свикнали да се стремим, че сме свикнали да

да достигаме, всъщност е безсмислено. Няма никаква разлика, ще достигнем ли това или не. Човек иска да стане известен. За какво? Той отделя за това много години, всички свои сили, жертва отношения с хора в името на това, което при успешно завършване ще го направи известен. За какво? За да получи потвърждение за това, че той е прекрасен? Или не му стига внимание? Е, ще получи това потвърждение, и какво по-натам? По-натам, без да се спирате, стигнете до края, и вие ще се доближите към този времеви момент, когато при човека идва смъртта. В момента на срещата със смъртта ще има ли значение, станал ли е известен или е живял в безизвестност? Не чакайте отговор от мен, отговорете си сами. Може би, известността е панацея, лекарство против смърт? Не, тя взима всички и изключения няма за никой. Може би, смъртта на известен човек е гарантирано лесна, безболезнена? Също не. Пияният безпризорник може лесно да умре в съня си и нищо да не почувства, а известния актьор да умира дълго и мъчително, с нетърпими болки или след много години паралич. Може би, човек иска да го помнят след смъртта, и се старае да създаде нещо безсмъртно? Възможно е. Но каква е разликата, ще помнят ли за него само близките в течение на десетки години или цялото човечество в течение на три века? Каква е разликата ако него все едно няма да го има?

Моите разсъждения могат да ви се сторят абсурдни, и в известен смисъл това си е така? Аз умишлено преувеличавам някои неща, но правя това с единствена цел. Аз искам вие да си зададете въпроса: а какво изобщо има смисъл в този живот?

Ако не богатство, не удоволствия, не слава, не лекота и приятно битие, тогава какво? За какво живеем, за какво идваме на този свят? Само за това, след известно време да си отидем? Тогава действително нищо няма нито смисъл, нито значение. И излиза, че няма никакъв смисъл от технически прогрес, в научните разработки и открития, в медицината и здравоохранването, защото няма разлика, колко човек ще живее или ще умре ли той здрав или дълбоко болен. А щом от прогреса няма смисъл, значи трябва отново да живеем в пещери, да ходим на лов за диви животни, да пържим месо на огън и да се примиряваме с високата детска смъртност и продължителност на живота до двадесет и пет години. Ние доведохме мисълта до логичен край и получихме нещо съвършено невъобразимо. Значи, трябва да търсим причина, значение, смисъл. С това в продължение на много векове се занимават философите. Аз не съм философ  и не съм мислител, аз съм обикновен човек, опитващ се да измисли някаква система за аргументи, при която околния свят престава да ми се струва враждебен и носещ заплаха за моето благополучие. И ето, измислих следната теория. Много от вас няма да се съгласят с нея и ще я сметнат за съвършено налудничава. Е какво, имате право за това. Просто ви споделям своя опит, и ако някому той  помогне да стигнете до душевно равновесие и  до това, което наричам чувство за лед, ще се радвам искренно.

И така. Децата идват на този свят. Спомнете си, какви сте били в младостта, спомнете си, какво са разказвали за вас родителите ви, помислете за собствените си деца. Какви са те? И какви сте били вие самите? Сетихте ли се? Егоистични, капризни, ревниви, завистливи, уверени, че целият свят съществува само за вашата радост, че родителите са задължени да изпълняват всяко ваше желание, гневливи, т.е. готови да викате, да плачете и да удряте с крака при най-малкото неудоволствие. Не търпящи, когато вниманието на родителите е насочено не към него, а към някой друг, в това число и към друго дете. Децата неудържимо се стремят към всякакви удоволствия и не търпят нищо неприятно, било то лекарство, необходима за здравето храна или изпълнение на молба да не пречат и да говорят по-тихо. А учениците, жестоко и безжалостно подиграващи се със съучениците си, които поне в нещо се отличават от тях самите: прекалено рижави, прекалено пълни, прекалено късогледи, прекалено бавно мислещи, прекалено тромави в часовете по физическо? На кратко – кошмар и ужас, концентрация на всички мислими и немислими пороци. Всичко е вярно. Обектовно аз правилно характеризирам малките деца, но субективно всичко изглежда не съвсем така. Дечицата са малки, те още нищо не разбират, те се държат естествено, защото не са усвоили нормите на морала и поведението. Децата са невинни души, чисти и непорочни. Така са ни учили всички. А какво, ако това не е вярно? Какво, ако това е поредният мит, в който свято вярваме, без да имаме никакви доказателства?

Нека опитаме да погледнем на проблема иначе. Децата се раждат изначално порочни и греховни. Душата на човек е поле за борба между доброто и злото, Бога и сатаната, това е един от религиозните догмати, и с това няма да спорим. Същите догмати утвърждават, че дявола много по-лесно удържа победи, отколкото Бог, понеже тези стереотипи на поведение, диктувани от дявола, изглеждат много по-привлекателни и да бъдат следвани е по-лесно, а човекът, както е известно, е слаб и податлив на съблазън. За да се победят дяволските изкушения е нужна голяма вътрешна сила, висока духовност, мъдрост и жизнен опит. Нима всичко това има в едно новородено дете? То има душа, която веднага е завоювана от сатаната и се разполага там много комфортно, ето от къде понякога е съвършено непоносимо поведението на децата. На човека е отведен определен срок на живот, и в течение на този срок неговата задача е да почисти душата си от пороците и греховете, за да може в края на живота все пак да победи божественото начало. Защо е нужно това? За това, безсмъртните души  да продължават своя вечен път чист и непорочен. Във великия космичен замисъл човешкият живот за това е и създаден, за да служи като средство за почистване на душите. И задачата на човека, идващ на този свят, се състои в това, човек да реализира себе си в качеството на това средство. Задачата не е много проста, и далеч не на всички хора стигат морални сили поне да опитат да я решат. Между другото да отбележа, че повечето даже не се опитват, понеже просто не подозират за тази мисия, която му е възложена. Трябва много да се мисли, да се размишлява, да се бори със себе си, буквално да си настъпва на гърлото, накратко казано, борбата за почистването на собствената душа – това е тежък труд, трудноповседневен и многолетен. За пет дена такава задача не може да се реши, и за пет години също. За това са нужни десетилетия. Ето защо е така важно, хората да живеят колкото може по-дълго и колкото може по-дълго да съхраняват физическо и душевно здраве. Освен това, добре е известно, че човекът, зает с тежък изнурителен труд и живеещ в нищета, глад и болести, не е склонен да се предава на размишления за философски абстракции, за това мислите да са заети с това, как да се бори с живота и да нахрани децата. Той просто няма свободно време и пари, за това след труд праведен да изпие чаша кафе, да се настани в удобно кресло, пред отворен прозорец и да се потопи в размишления. Той е толкова изморен и измъчен, че иска по-скоро да легне да спи. А още марксистките класици утвърждавали, че богатството на обществото се измерва със свободното време на членовете му. Забравили сте, навярно? Е, разбира се, днес е прието да се счита, че марксизма е нещо неприлично. А напразно. Колкото повече сили и време има човек за умствена работа, насочена към нравствено самосъвършенстване, толкова по-успешно той може да реши своята задача.

Ето, вече получихме отговор на въпроса за какво е нужен техническият прогрес и развитието на науката. И между другото, когато говоря за умствена работа, насочена към съвършенстване, имам предвид не дълбокомислени заседявания с отчужден вид, макар, че те са много полезни. Ние четем книги, гледаме филми или предавания по телевизията, слушаме радио, ходим на театър и на изложби, общуваме с други хора – и всяка минута получаваме информация, която преработваме, осмисляме и правим изводи. И това също помага за решаването на нашата задача. Наистина, много от нас информация само получават, а до преработване и осмисляне, да не говоря за изводите, работата изобщо не стига.

Нека да направим кратък извод. Целта на човешкия живот  е да изчисти собствената си душа от греховете и пороците, като начало от злобата, завистта, ненавистта, ревността и мързела. И всичко, което правим, докато живеем, следва да ориентираме към изпълнение на тази задача за нас самите и улесняване на други хора за решаването й. Движейки се към целта си, ние придобиваме определен опит, и него задължително трябва да споделяме с други, за да ги улесним. В края на краищата количеството насъбран опит в световната цивилизация ще стане толкова, че задачата си могат да решат всички без изключение, и тогава човечеството накрая ще може да оправдае своето съществуване. А днес тази задача успяват да решат много малко хора. Знаете ли защо? Не само защото много от тях не виждат тази цел и не знаят за нея, но и защото си хабят силите за всякакви дреболии. Например за това, да следват митове, незнайно от кой и кога измислени. Богатството е признак за успешност, успешността – признак за това, че си достоен човек. Външната привлекателност е признак за това, че всичко е наред, и това значи, че си достоен човек. Нямаш семейство – значи нещо не е наред. Ти си жена, не родила дете? Значи си безполезна, както е казал за времето си един класик, а класиците не бъркат. Ти си мъж, женен за жена, която е по-възрастна от теб с двадесет години? Значи ти си или пациент на сексопатолог, или пълен идиот. И ние глупаво и расточително хабим живота си за това, да съответстваме на глупави стандарти, които ни налагат тези митове. Те, в крайна сметка, управляват цялото ни съществуване, принуждавайки ни да извършваме постъпки, които съвсем не искаме, чак до това, че ние даже носим дрехи, които не ни харесват, но които се считат модерни за този сезон. Само се замислете! Един човек е измислил модел за дрехи, още трима заохали и завикали, че това е супер готино, моделът се обявява за модерен – и ето вие вече тичате по магазините в търсене на нужната вещ, и харчите за покупката пари, които можете да изхарчите за нещо по-нужно, и носите тази вещ, въпреки че тя не ви отива, и вие самите виждате това, и ви е неудобна. Вие, навярно, се сещате за тези чудовищни обувки с тесен дълъг нос, нали? Измъчихте ли се? Колко добре ви разбирам! Виждате ли какво става, приятели мои? Някой някъде създава мит – и ние сме готови да тичате след съответния измислен стандарт. А иначе, не дай си Бог, ще кажат, че не сте модерни, а значи сте недостойни. И общо взето, нищожни и ненужни хорица. А всъщност ние просто доброволно се превръщаме в марионетки, които управлява неизвестно кой, ние със собствени ръце даваме свободата и живота си за поругаване на тези митове. Ние встъпваме в брак не с тези, с които искаме, ние получаваме не това образование, което действително желаем, ние хабим живота си за професия, която не ни харесва и не ни е интересна, ние харчим парите си не за това, което действително ни е нужно, а всичко това за какво? За това, да съответстваме на стандарта, защото ако съответстваш, значи си успешен, добър във всички отношения, и ти си уважаван. И това, между другото, също е един от митовете, при това много опасен. Успехът не е еквивалент за нравствени достоинства, и успешния човек съвсем не е задължително да е носител на висока нравственост и достоен а уважение. Примери за това колкото искате.

Сега да поговорим за законите, които нарекох «Закони Н-О». Една от най-разпространените и опасни грешки на нашата цивилизация е представата за това, че хората имат недостатъци. На вас ви се струва, че това звучи невероятно? Така е. Но нека се разберем. Всеки човек има в себе си, в своя маналитет, в душата си, нещо като арматура от представи, предпочитания и вкусове, и всичко, което мисли, говори и прави по естествен и логически начин изтича от това, каква е тази арматура. А арматурата при всички е различна, за това мислите, думите и постъпки при всички хора са различни. Изглежда като неписана истина, с която никой не мисли да спори. Но така ли е това всъщност? Наистина ли не спорим? И още как спорим! Струва си някой да започне да постъпва така, както не ни харесва, ние веднага заявяваме, че той има определени недостатъци. Казано с други думи, ние смятаме, че неговата арматура  не е такава, каквато ние искаме. А кои сме ние, всъщност, за да й даваме оценки и да изискваме съответствие на нашите представи и желания? Тя – сама по себе си, е такава, каквато е, а ние със своите желания и изисквания – сме други, имаме собствена арматура, и също сме самите себе си. И на нас, между другото, ужасно не ни харесва, когато някой е недоволен от нашата така наречана арматура, т.е. от нашите представи за правилно и неправилно, добро и лошо, красиво и грозно. Ние се сърдим, когато някой, на когото не се харесва нашата арматура, смята, че ние имаме недостатъци. Струва ми се, няма смисъл да продължавам, за да не изпадна съвсем в менторски тон.

И така, до какво стигаме? До това, че хората изобщо нямат недостатъци, и забравете завинаги това ужасно словосъчетание. Изхвърлете го от главата си и не го използвайте в разговори и даже в мислите си. Всеки човек има особености на характера. В психологията това се нарича с дългото и трудно произносимо словосъчетание: устойчиви индивидуално-личностни особености, но ние с вас ще използваме просто думата «особености». Да, всеки човек, с когото се сблъсквате в продължение на живота си, има особености, които не ви харесват. Това е нормално. Това е напълно естествено. Но не забравяйте, че те не харесват лично на вас, т.е. човек със собствена «арматура», със собствени «особености». Какво следва от това? А това, че «на мен не ми харесва» - не е нещо повече от вашата субективна оценка, продиктувана от вашите особености. Ще се намери цял легион от хора с принципално различни особености, които напълно ще се задоволят с това, което толкова не ви устройва, с това, което така «не ви е харесало», а ако не ги устройва, то не би предизвикало раздразнение и гняв, а просто ще ги остави равнодушни. Те могат даже да не забележат това, заради което вие толкова се сърдите. Вече се разбрахме, че словосъчетанието «не ми харесва» изразява вашата субективна оценка за явлението. Още веднъж подчертавам – субективна. И какво правим с тази субективна оценка? Ние правим грешка и я прехвърляме в категорията на обективното. Ние казваме: този човек е лош. Той постъпва лошо. Той има лош характер. Той има отвратителната маниера да прави така и така. И по-натам правим поредната грешка, опитвайки се да се борим с това, което не ни харесва, като с обективно съществуващо зло. А то всъщност не е зло и  съществува съвсем не обективно, а само в нашите възприятия. Това е само нашата оценка, продиктувана от вътрешната ни арматура, то ест от нашите личностни особености, а ние й придаваме всемирно-историческо значение и смятаме за непреходна истина. В своите наивни и грешни опити «да се борим със злото» ние правим много неправилни неща, в това число започваме да превъзпитаваме възрастни, отдавна формирали се личности, стремейки се да преустановим тяхната вътрешна арматура по такъв начин, че тя да ви устройва. Е как, ние сме толкова прекрасни, умни и правилни, ние със сигурност знаем, какво и как трябва да става, а ако при някой това не е така, това следва непременно и веднага да се промени. И какво е това, ако не гордост? И какво е гордостта, ако не един от най-големите грехове? И така, хората нямат недостатъци, те имат особености на характера. Но какво да правите вие, ако тези особености никак не ви устройват, ако вие не можете да се примирите с тях, ако вие нямате сила да ги търпите?  Всичко друго, само без да променяте човека и да не го превъзпитавате. Освен промяната и превъзпитанието, съществуват огромно множество способи да направите ситуацията приемана, така че избор винаги имате. Например, вие можете просто да престанете да общувате с човек, чиито особености толкова ви раздражават. Та това е толкова просто – да не говорите с него, да си нямате работа с него. Замислете се, и ще разберете, че нищо сложно в това няма. Даже ако става дума за ваш колега, с когото вие седите в един кабинет, вие можете да пробвате да минете в друг отдел. Даже ако вие не можете да търпите своя началник, вие винаги можете да се уволните. Ще ми отговорите: къде да ходя, кой ще ме вземе на работа, кой ще ми плаща толкова голяма заплата? А това вече е друга работа, и тя няма нищо общо с това, че вие не понасяте своя ръководител. Не трябва да бъркате едното с другото. Вие не сте задължени да търпите началника, който до смърт не ви харесва. Просто запомнете: вие не сте длъжни.  Вие във всеки момент имате възможност да спрете това. А това, че ще ви е трудно да намерите адекватна работа и заплата, - това вече е резултат от вашия свободен избор. А вие все пак можехте да направите съвсем различен избор, например, да си кажете: даже да съм без работа, или даже да се занимавам с нещо друго, по-малко интересно, или аз съм готов да работя за много по-малка заплата, но аз повече не искам да имам нищо общо с човек, чиито особености ме нервират всеки ден и ме карат да губя здравето си от злоба. Вие имате избор, и вие го правите, или обратното, вие не искате да го правите, и това вече е лично ваша задача и ваш проблем, тежестта на която лежи лично на вас, а не върху някой друг, и личността на началника или колегата нямат нищо общо. Има още един вариант: може да не обръщате внимание на това, каквото не ви харесва, ако всички останали особености на човека ви устройват и за вас е ценно общуването с него. Но този съвет е добър само в този случай, когато с този човек не ви свързват роднински или други връзки, които нямате сила да скъсате. А какво да правите, когато категорично не ви устройват особеностите на близките ви, с които вие не можете да общувате? Опитайте да не обръщате внимание, ако този човек ви е скъп и вие искате да съхраните с него близки и поверителни отношения. А ако не успявате да не обръщате внимание, пробвайте да се дистанцирате от всичко това, което не ви харесва. Вдигнете се над ситуацията, погледнете на нея отгоре и се постарайте да видите два човека: него и себе си. Всеки от вас има свой път, своя програма, заложена при раждането. Този път е предопределен и всеки човек, в това число и вие самите, и този, когото виждате заедно със себе си, е надарен с определени особености, позволяващи да изпълните точно тази задача и да минете именно по този път. Не ви харесва това, че не ви попитаха, когато формулираха задачата и определяли пътя? Обидени сте, че не са се съобразили с вас, когато са избирали необходимите за това особености на личността? И на кой да се сърдите в този случай? На висшата сила, чийто замисъл се оказа неразбран и неприет за вас? Ние отново се връщаме към гордостта. Мога да ви предложа още един метод, който понякога дава много добри резултати. Представете си, че това качество, което ви раздражава в човека, просто отсъства. Все пак нали точно това искахте, нали? Например, не ви харесва, че родителите ви постоянно ви досаждат с въпроси за личния ви живот, за ситуацията на работата, за това, какво сте яли днес, къде отивате и защо сте облечени така, и кой ви се обажда, и защо сте разстроени от този телефонен разговор, и така нататък. Вие буквално озверявате от тези въпроси и трудно се въздържате да не извикате: «Оставете ме на мира!» Позната картинка, нали? Ами представете си, че родителите напълно са изгубили интерес към живота ви, към вашата работа, към настроението ви, към вашето здраве. Те не ви задават нито един въпрос. Те изобщо не говорят с вас, а когато се опитвате да им разкажете нещо се отдръпват, четат книга или гледат телевизия, отиват в друга стая. Не са им интересни вашите проблеми, не са нужни вашите разкази. Вие нищо не споделяте, което безусловно ви устройва, но и не получавате съчувствие, нито съпреживяване, нито морална поддръжка, когато ви е необходима. Между вас стои глухо мълчание, прекъсвано само от «Добро утро» и «Лека нощ». Ден, два, три… Седмица. Месец. Година. Цял живот. Е какво мислите? Харесва ли ви? Не ви ли се струва, че при такъв живот вие ще озвереете още по-бързо, отколкото от въпросите, на които не искате да отговаряте? Основополагащият принцип на този нехитър прием – да доведете ситуацията до абсурд и да видите, какво ще излезе. Понякога се получава смешно, понякога тъжно, понякога страшно, но за всеки случай, резултатът е вашият нов поглед върху проблема, а след новия поглед винаги следва ново разбиране.

А сега нека се върнем към Закона Н-О. Защо той е толкова странен? Ами погледнете, и ще ви е по-лесно да запомните всичко това, за което вече е ставало дума.

Н-О

Няма Недостатъци има Особености. На вас Не ви харесва и вие смятате, че това е Обективна оценка.

Да Не  Общуваме,

Да не Обръщаме внимание.

Дръжте мислено пред очите си тези постулати, и те ще заменят цял параграф. И ето тук ние плътно стигаме до разговора за още една грешка, която хората от нашата цивилизация извършват постоянно, от ден на ден. Ще си позволя да се повторя, за да направя изложението по-свързано. На нас нещо не ни харесва, и ние смятаме, че това е обективно лошо и с това трябва да се борим? Отговорът: за да ни бъде добре на нас. Изводът: на Нас ни е лошо, а това, с което смятаме да се борим, се намира в Друг човек, в Друга личност. Вие още не сте почувствали грешността на построението? Със сигурност сте го почувствали. Когато на Нас ни е лошо, когато Нас нещо не ни устройва, това е Наш проблем, и на никой друг. Когато възнамеряваме да се «борим с недостатъците» на Друг човек, ние имаме намерение да счупим и да преправяме неговата вътрешна арматура, то ест да спрем неговата личност, да я преправим според собствените ни вкусове и предпочитания. Ние ще го чупим, на него ще му е болно и неприятно, нека да страда, но в резултат, Ние получаваме това, което искаме, и на Нас ще ние добре. А по-просто, ние се опитваме да решим собствен проблем за чужда сметка, в дадения случай – за сметка на човек, чиито постъпки не винаги ни удовлетворяват. Не удовлетворяват тези постъпки Нас, а да чупим и преправяме ние възнамеряваме Него. Нима това е справедливо? И нима в това има логика? Вие веднага ще ми отговорите, че вие никога нищо подобно не правите и даже не се опитвате, и никого не чупите за собствена угода. Така ли? Спомнете си, нима вие никога не сте се опитвали «да се борите» със своите познати, които или винаги закъсняват, или обещават да дойдат, но не идват, а вие сте ги чакали цял ден, отменяйки някакви свои ангажименти? Нима вие никога не сте се карали със своите деца на тема: «Ако се задържиш – обади се и предупреди, за да не се притесняват родителите»? Нима никога не сте казвали на съпруга или съпругата: «Нека майка ти да не се бърка в живота ни»? Спомнете си, мъже, колко пъти, на масата сте се чудили, че някой не пие, и сте се опитвали да го накарате да пие, без да чувате никакви възражения за болести, предстояща работа или просто нежелание да употребявате алкохол? Замисляли ли сте се някога, защо всъщност го правите? Защо толкова ви е нужно другаря по маса да вдигне чашата? Защо му досаждате и се стараете да го накарате да направи това, което не иска? Вие го чупите, а защо, в угода на какво? Задайте си този въпрос и потърсете отговор, със сигурност много ще се учудите, когато го намерите. А вие, мили дами, колко пъти сте изисквали, вашият спътник да ходи с вас на спектакли и концерти, въпреки че тези видове изкуство изобщо не са му интересни? И вие също сте го чупили, карали сте го да прави нещо, което той не иска да прави. При това, имайте предвид, крайно малко мъже правят същото и се опитват да карат жените да посещават заедно с тях футболни мачове или да ходят на риба. Те разбират, че на жените това не им е интересно, а жените с подобни разбирания някак си не се отличават. За това пък мъжете проявяват необикновена, даже учудваща настойчивост, в ситуацията с алкохола, за което вече стана дума. А колко пъти ние демонстративно сме преставали да говорим със своите домашни, ако те са правили нещо, което не ни харесва? Разбира се, първо се опитваме да обясним своята позиция и някак си да се разберем и ни се струва, че сме останали разбрани и нашето пожелание е било зачетено, но ситуацията се повтаря отново и отново, и тогава се хвърляме «на борба», вместо да кажем на себе си: този човек е такъв, той има определени особености, и ако аз искам да продължа да живея с него или просто да общувам, ще ми се наложи да се смиря с това и да го приема, за всеки случай, тези особености трябва да имам предвид винаги и да ги помня, ако искам да минимизирам конфликтността в живота си. А какво казваме вместо това? Ти трябва, ще ти се наложи, не смей, забранявам ти и така нататък. Проблемът е мой, а ще го решаваш ти. Подобна постановка на въпроса пронизва целия ни живот във всички негови прояви. Най-ярко може да се илюстрира на примера на любовта и ревността. Обекта на вашата привързаност е охладнял към вас и проявява интерес към друг човек. От тримата въвлечени в ситуацията лошо ви е само за вас, останалите двама са напълно щастливи. И какво правят деветдесет и освем процента от хората в този случай? Правилно, опитват се да направят нещастни тези двама други, за да му стане добре на единия. Това е най-типичният опит да се реши собствен проблем за чужда сметка…